В-к „Посредник” – Плевен, бр.70, 11.04.2007 г.
ПЛЕВЕНСКИЯТ РОД ЧОРБАДЖИЕВИ
Д-р Николай Чорбаджиев
Чорбаджиеви са стар плевенски род. Няма запазен спомен, че нашите предци са се преселили от друго населено място. За родоначалник на рода се приема Стоян, живял преди около 200 години, в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век . Семейното предание го посочва като богат и влиятелен чорбаджия, притежател на имоти и лозя, производител на голямо количество вино[1] Голямата семейна къща се намирала на мястото на бъдещето училище “Камен дувар”, днес детска градина “Чучулига”, на ул. “Освобождение”. Наскоро след Освобождението през 1978 г. във връзка с делба и задължения голямата къща била продадена. И днес някои възрастни плевенчани доказват роднинските си връзки с Чорбаджиеви с факта, че са искали дял от къщата.
В Плевен повечето от лицата наричани чорбаджии са свързани с общинското самоуправление на местното българско население. На лице са факти, от които се вижда, че и личности несвързани с тази дейност, носят това звание и обратно не всички ръководители на общината са били наричани чорбаджии. Според Михаил Грънчаров през ХІХ век чорбаджии били наричани и издигналите се по богатство и лично влияние граждани. (Грънчаров 1985, 30,)
В плевенската историческа литература родът Чорбаджиеви не е посочен (Ю. Трифонов, М. Грънчаров). Няма го и в родословните таблици на читалищния деятел Иван Данов, изготвени около 1925 г. Вероятната причината, е че по това време в Плевен отсъстват потомци от мъжки пол при Никола Чорбаджиев до 1908 г., а Симеон Чорбаджиев се завръща в Плевен през 1925 г.
Много стари, известни и заслужили чорбаджийски родове в Плевен не запазват фамилното име Чорбаджиеви, докато при този род то се запазва и е устойчиво във времето, въпреки социалните и политическите промени. Не всички потомци на рода са заможни, дори са бедни, но въпреки това те с достойнство носят фамилното име Чорбаджиеви.
Днес е трудно да определим към коя категория чорбаджии да отнесем чорбаджи Стоян и чорбаджи Иван – към участниците в местното самоуправление или към тези заслужили това звание зарази имотното си състояние. Възможно е и към двете категории в различни периоди от време.
Никола Иванов Чорбаджиев е споделял с внука си Николай следното: “Преди Освобождението често се биеха българчета и турчета. Турчетата казваха за мене: “Не го бийте, той е чорбаджи чоджум”, т. е. чорбаджийско дете.
Родът Чорбаджиеви е в роднински връзки с много от известните плевенски фамилии: Баракови, Халачеви, Копчеви, Винарови, Каменополски и др. В отделни случаи родството се доказва с участие в делбата на родовата къща. Веселка Баракова твърдеше, че жена от род Чорбаджиеви, се е задомила в техния род (баба Вица).
Родоначалникът Стоян имал три деца: син Иван и две дъщери – Ваца и друга, чието име не е известно. Не е известно и в кой род се е омъжила.
Синът Иван Стоянов е роден през първата половина на ХІХ век. Не е известно с какво се е занимавал, но потомците го обвиняват, че по негово време и по негова вина семейството обедняло. Задомява се с Петруша, за която не се знае от кой род е. Имали са три деца: Стоянка, Никола и Цветан (Цеко).
1877 г. – пет месеца не стихват тежките боеве около Плевен. Трите пристъпа на руската армия срещу укрепения в града Осман паша са неуспешни, след което последвала блокадата. Тежко страдало българското население в обсадения град от глад, болести, от бомбардировките. В разгара на битките умира Иван Стоянов. Не е известна причината за смъртта му. Освобождението на Плевен на 10 декември 1877 г. заварва жена му с три невръстни деца. Камбаните на плевенските църкви тържествено оповестяват Освобождението, в града влиза руския император Александър ІІ, но скръб и печал, мъка и горест са свили гнездо в голямата къща на Чорбаджиеви. Богатството и имотите на чорбаджи Стоян и неговите предшественици са само спомен. С труд и усилие Петруша отглежда трите си деца. Заради дългове и по искане на другите наследници къщата, в която живеели, е продадена. Мара Кирова си спомняше, че баба Ваца, дъщеря на чорбаджи Стоян и сестра на Иван е искала дял от къщата. Без дом обеднялото семейство се разпръсва.
Ваца била омъжена за Васил Тонов от с. Брестовец. Нейната внучка Мария Кирова била омъжена за Коста Станев, внук на известния плевенски дарител Киро Станев. Мария и Коста имали 6 деца: Петър, с две деца – Мирела и Красимир; Лиляна – с две дъщери: Агнеса, с три деца и Мариета с две деца; Виолета; Маргарита – с двама сина: Калин и Румен; Рени – с две деца: Юлия, Камен; Жана.
Вероятно чорбаджи Стоян е имал още една дъщеря, за която се говори по спомени на възрастни плевенчани, че е омъжена в рода Баракови, от където може да се докаже предполагаемата роднинска връзка с този голям плевенски род.
Голямата дъщеря на Иван – Стоянка, родена около 1864 г., съвсем млада се омъжва за Васил Цеков, богат селянин от с. Крушовене, Плевенско. Тя е имала един син – Иван, работил като бирник в с. Струпец. Децата на Иван са две: Иванка, която умира млада и не омъжена и Васил (1926-1994), шофьор по професия, живеел в Червен бряг. Иван е женен за Цветанка, с която имат две дъщери – Иванка и Маргарита. Иванка Василева (1953) има висше икономическо образование. От два брака има три деца: Пламен (1975), Вероника (1988), Ана (1982). Маргарита Василева (1955) е строителен техник. От два брака има две деца – Даниел (1974), Петър (1991).
Синът Никола Иванов Чорбаджиев (25.ХІ.1868 – 21.V.1941), като юноша бил чирак при обущар в с. Турски Тръстеник (Славяново). По професия е военен, подофицер, след това фелдфебел в 35-ти пехотен врачански полк и полка в гр. Лом. Участник в Сръбско-българската война през 1885 г. и в Балканската война. Награждаван с ордени за храброст. Никола е бил висок, снажен, рус и синеок. След пенсионирането си през 1907 г. се завръща в Плевен. Нямал собствен дом и живеел със семейството си под наем. На Сър пазар имал сергия, а след това малък магазин. През 1919 г. с помощта на сина си Симеон купува къща и до нея фурна (Камен дувар), на ул. “Освобождение” 74, бившата “Борисова”. В магазинно помещение в къщата е имал през 30-те години на миналия век малка бакалница, в единия край на която имало обущарски тезгях. Във вестник “Реклама” издаван в Плевен, (бр. 3 от 1924 г.) е публикувана реклама, че Никола Иванов Чорбаджиев е представител на шуменската фабрика за колбаси на Моцев. Търговията на Никола не вървяла добре. След смъртта му през 1941 г. синът му Симеон изплаща ипотека за неизплатен заем.
Като млад Никола Чорбаджиев бил стамболовист. През1923 г. генерал Нерезов го определя като голям патриот.[2] На преклонна възраст дядо Кольо, както с уважение го наричаха съгражданите му, е бил ежедневно в книжарницата на сина си Симеон.
Никола бил женен за Недка Генкова от гр. Ловеч, която била добра певица на народни песни. Имали три деца: Симеон, Димитър – починал на 2-3 години и още един Димитър. Недка починала през 1928 г. На следващата, 1929 г., Никола сключил брак с Роза, много по-млада от него, унгарка по произход. Бракът завършил злополучно, със скандал, широко известен в Плевен през 1936-1937 г. Никола купува от Популярна банка Плевен лотариен билет от Държавната лотария през 1936 г., който печели 250000 лева. Никола дава билета на Роза да го осребри. Тя прибира парите и напуска Никола. Поради неосъществен приживе развод тя получава пенсията му повече от 20 години след смъртта му през 1941 г.
Цветан Иванов Чорбаджиев (Цеко), роден около 1870 г., бил женен за Стоянка, но не са имали деца.
Симеон Николов Чорбаджиев е роден в гр. Враца на 14.ІХ.1893 г., където баща му бил военнослужещ. От дете проявява интерес към музиката, учил цигулка, флейта и други инструменти. Оркестрант в първия ученически оркестър в гр. Плевен в Държавна мъжка гимназия през 1908 г., с диригент Петър Кърджиев. Същата година се включва в есперантското дружество и е избран за делегат на Международната есперантска организация и остава такъв до края на живота си. Единствен остава спомени за началото на есперантското движение в Плевен (Чорбаджиев 2003, 41-47). Като ученик заминава доброволец в Балканската война в 65 пехотен полк, от 1.Х.1912 до 28.VІІ.1913 г., като нещатен редник в оперативната зона на фронта. След това завършва Военното на Н.В. училище, 36 випуск, в София, на 11.ІХ.1915 г., постъпва като подпоручик в 4-ти пехотен плевенски полк. С полка участва в бойния му път от 1915 до 1918 г., включително и в тежките сражения на Дойранските позиции (Офицерски корпус 1996, 104; Четвърти плевенски полк 1939, 43). Командвал е тежкокартечен взвод, а след това рота, предимно на кота 51 в Македония. Раняван от шрапнел. Награден с три ордена за храброст, вкл. Златен войнишки кръст. Три месеца преди края на войната е командирован в Балонно отделение в София за подготовка на летци. След войната е офицер в 4-ти полк в Плевен. Бил е управител на Военния клуб в Плевен и служебен защитник на стачкуващите железничари.
Симеон Чорбаджиев се изявява като симпатизант на БЗНС. След присъствие на събрание, на което оратор бил Александър Стамболийски през 1922 г. Симеон е преместен в Търново, а след това в Ловеч в Пето допълнително депо. Бил адютант на командира на поделението. След изнасяне на доклад на тема “Причините за Октомврийската революция” пред офицери от гарнизона бил порицан и преназначен за командир на рота, известна като “оранжевата рота”. В навечерието на 9 юни 1923 г. с 52 войника (синове на земеделци и комунисти), с пушки без патрони, са изолирани в с. Сатовча, Неврокопско. След 9-юнския преврат 1923 г. е уволнен дисциплинарно, съгласно царски указ № 33 от 1923 г. в “интерес на службата” (ДВА – В. Търново). След 9.ІХ.1944 г. това действие е класифицирано като “антифашистка дейност” и му е признат 5 години трудов стаж за пенсия. По време на септемврийските събития през 1923 г. е задържан 8 дни в комендантството в Плевен, а след това бил под домашен арест. По това време една нощ били изпочупени прозорците на бащината му къща.
След уволнението 4 месеца е търговски пътник на еврейската книжарска фирма на Барановски в гр. Варна. През 1925 г.открива в Плевен книжарница “Златолира”, а през 1927 г. малка печатница.[3] В книжарницата се продавали предимно ученически пособия и канцеларски материали, грамофони и музикални инструменти, а от 1936 г. радиоапарати “Телефункен” и “Сименс”.
През 1929 г., в съдружие с Борис Касабов, Симеон Чорбаджиев разкрива “Първа българска фабрика за детски касички и никелаж”. Всъщност “фабриката” е работилница в две неголеми дюкянски помещения в бащината му къща. След около година фабриката фалирала.
Печатницата е изработвала печатни изделия за селските кооперации и съюза “Свобода” в Плевен. Работници в печатницата са били 5-6 души, с добро образование, с леви убеждения. След време работниците от печатницата съобщават: “Единствен от плевенските печатари Симеон Чорбаджиев се съгласяваше през периода 1941-1944 г. да печати позиви, бюлетини за партията и некролози на убити партизани (напр. Ленко Мишев). Позивите са предавани на Коста Златарев, д-р Борис Спиров, Димитър Бешовишки, Иван Панов и др”.[4]
След национализация на печатницата през декември 1947 г., от 1948 до 1951 г. Симеон Чорбаджиев е управител на книжарницата на БЗНС.
В целия следвоенен период Симеон Чорбаджиев продължава да се занимава с музика, свири на цигулка, цитра, пее в хора на църквата “Св. Параскева”, в хора на туристическото дружество. През 1921-1922 г. той учи пиано при слепия музикант, хърватина Николо Диклич. Запазена е снимка от 1923 г. с учениците му и опис на имената им.
След закриване на книжарницата на БЗНС, през декември 1951 г. музиката става професия на Симеон Чорбаджиев. Явява се на изпит в Държавната консерватория в София и придобива правата на преподавател по музика. Организира и ръководи детски школи в Долни Дъбник и Пордим, преподава частни уроци по цигулка, акордеон и китара в Плевен, акордира пиана. Усъвършенства изпълнението на цитра и единствен в България свири на този музикален инструмент. През 1957 г. изнася едночасови концерти на цитра по радио Киев, Москва и Ленинград. Свирил в Прага и на Международния есперантски конгрес през 1959 г. във Варшава, на който е делегат (Посоки 1996). Кореспондирал е с есперантисти от цял свят.
Симеон Чорбаджиев участва активно в подготовката на оперетата “Волният вятър” през 1954 г., като в дома му са правени репетиции. Аранжирал вокалните и инструменталните партии на оперетата. Свирил цигулка в симфоничния оркестър на Плевен.
Симеон Чорбаджиев е композирал песни и маршов сред които “Песен за Плевен”, “Скобелев марш”, “Руски братя”, “Марш за Плевен”, изпълнявани от хорове на гр. Плевен. “Песен за Плевен” се изпълнява и сега при тържествени случаи. Композирал е танга, и осем песни с текст на есперанто, изпълнявани от хора на есперантистите в София.
В рода на Симеон по майчина линия има изтъкнати музиканти и певци: Георги Белев,[5] Беню Тотев,[6] Юри Геров,[7] Данаил Тотев и др.
Симеон Чорбаджиев проявява значителна дарителска дейност. Дарил е 200 хил. лева на читалище “Съгласие” през 1948 г., в памет на сина си Владислав, за образуване фонд за стипендии на студенти. Толкова пари е дарил и за изграждане на парк “Кайлъка”. Дарил различни предмети на театъра в Плевен. Военната си библиотека дарил на читалище “Съгласие”. Библиотечен шкаф и есперантска литература е дарил на есперантското дружество – Плевен. На своя дългогодишен служител в печатницата Йордан Маринов Дичев построил през 1941 г. къща на ул. “Пирин”. На Военно-историческия музей – Плевен е дарил свои композиции – ноти и текст. В Държавен архив – Плевен е създаден фонд на името на Симеон Чорбаджиев с 33 архивни единици (Личен фонд № 1121, оп.І).
Симеон Чорбаджиев е със значителен политически актив като член на БЗНС в първите години след 9.ІХ.1944 г. за което е уважаван от ръководството на Плевен. Бил е 3 години председател на кварталната организация на Отечествения фронт в І квартал, 2 години е член на Областния комитет на Помощната организация, 4 години е бил член на Областния комитет на Червения кръст (награден със златна значка), бил е член на Българо-съветското дружество. Има много награди получени за активна обществена дейност. След смъртта на сина му Владислав през 1948 г. той се отказва от активна обществена дейност.
След 1950 г., когато ръководството на града е поето предимно от лица с произход извън Плевен, които не познават обществената и политическата дейност на Симеон Чорбаджиев, той и децата му са подложени на политическо преследване. Синът му Николай, студент по медицина в Прага, е изключен от ДСНМ, което е равносилно на изключване от университета. След анкета извършена от члена на Президиума на Народното събрание Власи Власовски Николай е възстановен като студент. Дъщерята Маргарита, ученичка в Х клас през 1948 г. е изключена от ДСНМ, като “класов враг”, не е допусната до абитуриентски бал и не е дадено разрешение да следва. След няколко години политическото доверие към семейството е възстановено.
Спряхме се повече на личността и делото на Симеон Чорбаджиев, тъй като той възстановява авторитета и общественото положение на семейството. Днес, 31 години след неговата смърт, много хора си спомнят с уважение за бай Симеон, за учителя по музика или за закупените музикални инструменти и радиоапарати “Сименс” и “Телефункен” от книжарница “Златолира” и печатницата.
Симеон Чорбаджиев се жени през 1925 г. за Мара Станева Несторова (1906-1952) от Плевен. Баща й Станю Филипов Несторов е бил юрист-консулт на “Житната компания” в Плевен и прошнописец. Майка й Велислава Петрова Калчева (1879-1962) е дъщеря на Петър Калчев от Търново, близък на Стефан Стамболов. Велислава е завършила училище “Мария Луиза” София. До преклонна възраст свиреше на пиано. Сестра й Молка, по-голяма от нея, следва в Женева през 1888-1891 г. Братът на Мара Драгомир Станев Несторов е първият председател на футболния тим в Плевен – “Скобелев”, основан през 1919 г. Мара е била домакиня, но помагала и в книжарницата на съпруга си.
Мара и Симеон имат три деца: Николай, Владислав и Маргарита.
През 1955 г. Симеон сключва втори брак с Тодорка Георгиева Райкова (1900-1976) от Плевен. Тя е била 30 години учителка в с. Тръстеник, директорка на училище “Хр. Ботев”. Уважавана от децата на Симеон, тя била една добра и благородна жена.
Димитър Николов Чорбаджиев е роден на 22.VІІ.1897 г в гр. Враца, където баща му е бил военнослужащ. Завършил е Военното училище в София, 40 випуск. Подпоручик от 01.І.1919 г. Служил в трета инженерна дружина. Уволнен през 1921 г. Починал през 1922 г.
Николай Симеонов Чорбаджиев е роден през 1927 г. в Плевен. Завършва Медицинския факултет на Карловия университет в Прага през 1952 г. Работил като лекар в Прага, Малка Брестница и Златна Панега, Тетевенско. От 1955 г. до 1989 г. работи в Окръжната пневмофтизиатрична болница в Плевен, като ординатор, завеждащ отделение и главен лекар. През 1986 г. осъществява интегрирането на болницата с Висшия медицински институт – Плевен и до 1989 ръководи Клиника по белодробни болести. Автор е на проучвания по проблемите на белодробните заболявания и заболеваемостта на временната нетрудоспособност в Плевенски окръг.[8] След 1990 г. се отдава на краеведски проучвания. Изследвал е отделни въпроси от културната история на Плевен, живота и дейността на дейци от национално-революционното движение, участници в Българското опълчение, културно-просветни дейци и организации. Има участия със свои разработки в местни и национални краеведски конференции. Автор е на повече от 30 научни, научно-популярни статии и съобщения, публикувани в периодични и специализирани издания. През 2003 г. издава книгата “Плевенските печатници, поборници и културно-просветни дейци”. (Чорбаджиев 2001,2002,2003). Проявява интерес и извършва проучвания относно ранния период на Османското владичество в Плевен и родът Михалоглу (Чорбаджиев 2004).
Научната и краеведска дейност на Николай Чорбаджиев е отразена в редица периодични и специализирани издания.
Като ученик Николай се увлича от левите идеи на съвремието, които оказват влияние на част от поетичните му творби, изнасяни на градски литературни четения през 1944-1946 г. Стихотворението му “Реквием”, посветено на поета-партизанин Цветан Спасов се чете от артиста Петър Панков няколко години поред на честванията на поета.
Николай има брак с чехкинята Вера Микешова (1930-1992) от гр. Млада Болеслав, медицинска сестра, а след 1970 г. инспектор на детски заведения в Министерството на здравеопазването в Чехия. Николай и Вера имат една дъщеря – Маркета, родена на 06.01.1951 г., медицински лаборант, омъжена за Мирослав Розхон, инженер-химик. Живеят в Прага. Дъщеря им Вероника, родена 1976 г. е студентка.
Николай има втори брак с Юлия Г. Дюкенджиева (1929-2002), родом от с. Михалци, В. Търновско, гимназиална учителка по литература в Плевен. По майка е от род Чорбаджиеви от с. Михалци, дал видни революционни дейци преди и след Освобождението. Юлия и Николай имат двама сина: Симеон и Владислав.
Симеон Николаев (р. 1958 г.) има висше икономическо образование. Семеен. Съпругата му Калинка е банков служител. Живеят в Плевен. Имат две дъщери: Юлия (р. 1982 г.), студентка в Мюнхен и Мила (р. 1990 г.), ученичка, с награди за участие в международни конкурси за рисунки.
Владислав Николаев (р. 1960 г.) е електроинженер, работи като н-к отдел “Информатика” в “Енергоснабдяване” – Плевен. Владислав притежава определен музикален талант. Съпругата му Диана от гр. Костенец е инженер-химик. Имат син Николай (р. 1987 г.), ученик.
Владислав Симеонов Чорбаджиев (1929-1948) е следвал право, с изразен музикален талант. Умира от туберкулоза.
Маргарита Симеонова Чорбаджиева – Павлова (р. 1932 г.) има полувисше педагогическо образование, с определен певчески талант и с участия в постановки на Плевенската самодейна оперета. Учителка по български език и литература в СПУ “Г. Бенковски” в гр. Тетевен. Учител с ІІІ клас квалификация, внедрила научна организация в преподаването, участник в четири национални четения, предавала своя опит в Киев и Ленинград – СССР. След 1989 г. развива активна обществена дейност в организацията на демократичните сили. Омъжена за Павел Димитров Павлов (р. 1924 г.) от Тетевен, стоматолог-ортопед. Бил е завеждащ отделение, награден с Орден на труда – златен. Изявен общественик и родолюбец, уважават гражданин на Тетевен. Участник в двете фази на войната от 1944-1945 г. като офицер. Награден с три ордена и медали. С Маргарита имат трима сина: Милен, Симеон и Димитър.
Милен Павлов (р. 1955 г.) е електроинженер. Бил е н-к лаборатория в ЗЕПЕ – София и главен технолог в РПВ към БДЖ – София. Сега е управител на частна фирма. Съпругата му Мариана е архитект. Имат две деца: Маргарита и Димитър, ученици. От първия си брак Милен има още един син Павел, студент.
Симеон Павлов (р. 1957 г.) е уважаван стоматолог в Тетевен, активен читалищен деец, бил планински спасител. Съпругата му Цветанка също е стоматолог. Имат две деца: Павел, студент и Рада, ученичка.
Димитър Павлов (р. 1957 г.) е стоматолог-ортопед, работил в гр. Русе и гр. Плевен, сега известен столичен стоматолог.
ЛИТЕРАТУРА
Грънчаров 1985: М. Грънчаров. Чорбаджийството в България през 30-70-те години на ХІХ век. – Исторически преглед, 1985, 8, 30, 34.
Офицерски корпус 1996. Офицерски корпус в България1877-1944. с., 1996, т. VІІІ, с 104.
Посоки 1996. В. Стефанова. Уникален запис на цитра пази д-р Николай Чорбаджиев. В-к Посоки, 1996, 43. Мъжът който свири на цитра. 1993, 40.
Чорбаджиев 2003. Н. Чорбаджиев. Начало на есперантското движение в Плевен(1903-1910). – В: Плевенските печатници. Поборници и културно-просветни дейци. Плевен, 2003, 41-47; Четвърти плевенски на Н.В. полк в Европейската война през 1915-1918 г. Плевен, 1939, 43.
Чорбаджиев 2001,2002,2003. Н. Чорбаджиев. За клетвата на въстаниците от с. Михалци, В. Търновско -1876 г. – В: Българско възраждане, ІІІ, 2001, 205-216; Плевенските печатници 1886-1947. Издател, В. Търново, 3-4, 2002, 27-35; Поборникът Петър Ив. Чорбаджиев. – В: Алманах Мизия, 2002, 1, 20-25.
Чорбаджиев 2004. Н. Чорбаджиев. Към проблема около завладяването на Плевен от османските турци. – В: Известия на регионалния исторически музей В. Търново. ХХ, 2004, 294.